Глава 4: Всеки води свое приключение

6 февруари 2022
Глава 4: Всеки води свое приключение

Досега, в куфара Муфар. Томи живееше тих и скучен живот, докато един ден пред него се появи куфара Муфар – Междугалактически уред за фантастични и авантюристични разходки. Без да разбере как, Томи се появи по пижама в Япония и се оказа, че говори японски. Той помогна на малко момиченце и нейния баща да преживеят трудните моменти заедно. След като се върна у дома обаче, Муфара млъкна и не се обади за дълго време. Последно видяхме прекрасния Муфар да говори сериозно на Томи. Дали ще му обясни как работи и защо е избрал точно Томи да бъде негов собственик, това ще разберете в следва…

 

-Айде стига си се лигавил вече, Муфаре – прекъсна превзетия Муфар Томи, който вече си беше облякъл пижамата– И откъде накъде да съм водил скучен живот. Изкарвам шестици, играя с приятели и ям различни видове руло Стефки поне два пъти седмично.

 

-Какви приятели? Ти нямаш приятели. Аз съм ти приятел. – леко обидено каза Муфара.

 

-Какво ти става? Нещо си накривял. И не ти, а аз трябва да се цупя. Не можеш просто ей така да ми покажеш, че телепортацията и разбирането на езици, които не си чувал никога съществуват и после да изчезнеш. Аз как да живея после нормално. Ако са възможни такива невероятности, откъде да знам, че и драконите не съществуват. Особено розовите. Изпитвам ужас от розови дракони. Ами ако розови дракони пътуват насам? Защо говоря за розови дракони?!? Чакай, имам розов дракон зад гърба ми, нали?

 

-Успокой се, Томи. Розови дракони не съществуват – съобщи Муфара, все едно щеше да каже, че розови няма, но лилави има. - Розови няма, но лилави има – все пак го каза Муфара.

 

- Айде кажи, каквото щеше да казваш. Чакам те цял ден да ми дадеш поне някакво логично обяснение за всичко което се случва. – сърцето на Томи отново започваше да се разтупква в нещо между неспокойство, яд и малко вълнение.

 

- А, такова обяснение не мога да направя.

 

-Какво?

 

-Логично – ако не си забелязал, аз съм говорещ куфар. Не съм много по логиката.-  започваше да се отплесва отново Муфара.

 

Томи се намръщи. Осъзнаваше какво се случва.

 

- Нищо няма да ми кажеш, нали? Просто ще дрънкаш безсмислици, докато забравя какво съм те питал.

 

-Аз?! Кога съм дрънкал безсмислици – обиди се Муфара, но и за секунда не му повярва Томи – Даже, за да ти докажа, ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш. Но първо…

 

Муфара се отвори по един специфичен муфарен начин – някак рязко, но подигравателно. Томи осъзна какво се случва на секундата.

 

- О, не сега. Пак съм по пижама… Докато каже това изречение, Томи беше засмукан в Муфара.

 

Томи тупна по дупе, този път на меко. Дори и да го беше заболяло нещо, едва ли щеше да забележи, защото шумът около него беше толкова силен, че човек не би имал сили да го боли. Чуваше се думкане, блъскане, крясъци, пищялки, тромпети и всякакви други тромпетни звуци, които Томи определяше като тромпетни, защото за него всичко, което приличаше на тромпет е вероятно тромпет и звучи като тромпет. Томи се изправи и рязката промяна от спокойствието на изчистената му стая в ослепяващите светлини и шарении, дори повече отколкото нашарения таван на кметската беседка, не му помагаха на неспокойствието.

 

Изведнъж Томи се тупна по лице, защото мекото под дупето му се оказа гигантска зелена кокошка, която се изправи на два крака. И тъкмо когато Томи беше готов да признае извънземната теория за шестте кокошки от техния парк, тази кокошки проговори със съвсем човешки глас.

 

- Много шик костюмче, малкия – каза с усмихнат и леко налудничав глас кокошката, която очевидно не беше кокошка, а висок мургав мъж, облечен в очевидно костюм на извънземна кокошка.

 

Мъжът се сля с огромната тълпа от хора, които сякаш рязко се оказаха до Томи. Всеки се виеше, гънеше, викаше и чекнеше в кокоши костюми. Ако Томи си падаше по тези неща, би познал, че тези хора танцуват. На Томи започваше да му светва къде се намира. Перата, маските, гигантските конструкции, шаренията, светлините, силната музика.

 

- Рио, бейбиии! - изкрещя куфара отнякъде си, но Томи не можеше да го открие с поглед. Въпреки че от цялата светлина не се разбираше, че е нощ, все пак хилядите въртящи се кокошки и тук-там пауни постоянно биеха през очите Томи и той едва държеше очите си отворени, камо ли да се опита да ги ползва по предназначение.

 

- Ох – изпищя Муфара – Кой ме ритна? Ау! Ехо! Тука има куфар! Ох… Томиии – започна да хленчи Муфара, но очевидно не го болеше толкова, колкото се опитваше да го изкара.

 

Въпреки че Томи намираше за досадно това хленчене, не можеше просто така да го остави.

 

- Къде си? – извика Томи.

 

- Томи! – извика Муфара, но сякаш отдалечавайки се.

 

Томи се опита да се огледа, но въпреки че беше от по-дългичките в класа му, повечето кокоши хора около него ходиха с кокили и това съвсем не подобряваше положението. Томи тръгна да тича в посока гласа на Муфара. По принцип се смяташе за грациозен и внимателен, но оскубаните пера на хората около него и тупналите от кокили две мисирки от бутаниците на Томи не мислиха така. Добре де, как така куфара се отдалечаваше. Той нали не можеше да ходи? Или и това може, но се преструва пред Томи? Този Муфар все повече излизаше, че не е такъв, за какъвто се представя.

 

- Томии! – прекъсна веригата му от мисли Муфара.

 

Муфара все повече се отдалечаваше, а Томи беше уморен. Все пак беше по пижама и готов да си ляга след уморителен ден, в който може би му бяха писали двойка. По принцип ежегодният пищен фестивл в Рио де Жанейро в Бразилия му беше интересна тема и винаги е искал да го посети, но не по причини, по които бихте си помислили. По-скоро както хората обичат да гледат филми на ужасите. Да, страшно е и не искате да сте там, но ви чеше под езика да гледате като през ключалка. Е, сега не беше през ключалка. Томи все едно направо беше избил пантите и се возеше на гърба на потрошените дъски от вратата. И на всичкото отгоре беше неподготвен и раздразнен.

 

На този фестивал хората се обличаха с всякакви шантави пернати костюми и маски и се забавляваха с луди танци из улиците. За някои – най-веселото нещо на планетата, за други като Томи – пълен кошмар. Сякаш денят не можеше да тръгне по-зле. А дори не беше ден. Томи спря, хвана се за коленете, наведе се от умора и се задъха. „Хайде, Томи! Стегни се!“ – каза си той – „Сега ще събереш сили, ще се изправиш и ще намериш досадния Муфар, след което ще му се скараш и ще се върнете в….“

 

Томи вдигна поглед напред и светът за момент угасна. Всичко пред очите му изчезна и като под филмов лъч пред него се появи странно момиче, което беше вперило поглед през маската си точно в очите на Томи. Сякаш като на бавен каданс, момичето не отделяше поглед от Томи.  Въпреки че не се виждаше много от лицето й, тя изглеждаше някак изненадана, объркана и… позната. Томи не можеше да сбърка тези лунички. Пипи.

 

- Томиии! – прекъсна ги Муфара, който сякаш се отдалечаваше в срещуположната посока. 

 

Пипи също погледна в посоката на Муфара, след което върна погледа си към Томи, сякаш го изпитваше. Томи имаше две опции. Дали да тръгне след Пипи и да разгадае тази мистерия с Муфара веднъж за винаги, защото тя сякаш знаеше повече от самия Муфар… или да тръгне след Муфара, защото без него Томи нямаше как да се върне обратно. Томи винаги е бил практичен и е избирал най-логичните и сигурни пътеки в нормалното си ежедневие. Но от няколко дни насам, нищо не беше нормално. Томи се намръщи и усмихна едновременно, образувайки физиономия, която вероятно не съществува и тръгна след Пипи. Пипи се стресна и се обърна. Тръгна да тича далеч от Томи.

 

Трябва да разберете нещо за Томи. Понякога можеше да изглежда като задръстено момче от село, но когато си науми нещо, той добива сякаш свръх сили и нищо не може да го спре. Той отключваше неподозирани сили, които го превръщаха в, както той сам се наричшеа, Супер Томи. С тази нахъсаност, енергия и сила той изненадваше винаги всичко около него, дори татко Тома и мама Стефка. Но не и дядо Манчо. Дядо Манчо винаги е вярвал в скритите способности на Томи.  Той знаеше, че когато Томи се фокусира и концентрира, нищо не можеше да го спре.  На шега Томи наричаше дядо Манчо неговия Робин. И до ден днешен, дядо Манчо мислеше, че Томи просто не знае как се произнася Рубин, но обичаше твърде много Томи, за да му прави такива забележки.

 

Томи започна да тича като газела, като прескачаше и минаваше грациозно покрай всички шарени хора около него и сякаш целия свят беше някак по-лесен, когато имаше точна и ясна цел пред погледа му. Пипи завиваше по улички и прескачаше огради и като по филмите, Томи я преследваше с атлетични сили за завиждане. Сред цели осем минути преследване, които бяха повече от достатъчни за високоскоростно приключение, Пипи беше приклещена в задънена улица. Тя беше на не повече от 50 метра от Томи и го погледна сериозно. Махна си маската, захапа два пръста и изсвири толкова силно, че Томи нямаше време да си припомни, че изобщо не разбираше как могат два пръста да издават такъв звук. Другото нещо, което прекъсна мислите на Томи беше огромният брадат мъж в пиратска шапка, който рязко се появи пред него. Томи се беше така засилил, че плонжира от коремчето на мъжа и падна назад. Изведнъж Супер Томи стана отново Томи. Това изстиска и последните му сили и той си спомни колко реално беше уморен.

 

- Какво правиш, Томи – каза някак си спокойно мъжа пред него с успокоителен, но леко завалян глас.

 

- Познаваме ли се? – обидено попита Томи. Томи вече имаше време да огледа мъжа пред него.

 

Той беше гигант – вероятно метър и деветдесет, с широки рамене и още по-широко коремче, което се подаваше от лилав шлифер, а това беше всичко друго но не и подходящ цвят за шлифер. Беше обут с високи кални и леко прокъсани ботуши, които очевидно бяха виждали доста приключения. Беше с леко набола брада, прорезен белег на носа, който пък беше окичил с халка. Въпреки странният и леко заплашителен вид, очите му вдъхваха спокойствие и някакъв вид на примирена меланхолия. Пиратската шапка беше толкова абсурдно ярка, чиста и нова, че вероятно я беше взел от някоя извънземна кокошка.

 

- Всички те познаваме, Томи – каза мъжа и се обърна към Пипи. Двамата си кимнаха.

 

Мъжът отново се обърна към Томи и направи опит за клякане, но не му се получи и падна в нещо като импровизирана лотус поза, сякаш за да покаже, че точно това е искал. Сега беше почти на височината на Томи. Двамата бяха един срещу друг. Томи се опитваше да разбере какво се случва, но всичко ставаше все по-странно и по-странно. Извенъж мъжът изкара от зад гърба си куфар, който изключително приличаше на Муфара, което беше нормално, защото това беше наистина Муфара.

 

- Мисля, че това е твое – спокойно сподели мъжът – Беше се закачил за една кокила. Голямо мрънкане падна, докато го измъкна. В момента е малко мълчалив, но сигурно се срамува от мен. После вие ще си говорите.

 

- Този куфар не е мой. Исках да го върна на Пипи.

 

- Пипи? – мъжът се зачуди. Томи посочи към момичето с маската.

 

- Как ме нарече? – учудено извика Пипи

 

- Пипи, като от книгата – усмихнато извика мъжът.

 

Пипи се засмя с лудешки смях.

 

- Тя не се казва Пипи. Томи, запознайте се, това е…

 

- Остави го – прекъсна го викайки Пипи – харесва ми. Нека ми вика така. Така или иначе скоро няма да се видим пак.

 

- Но Муфара е твой.

 

- Муфара не е на никой – спокойно му отвърна мъжа – Ако не друго, той си е на себе си. Не е на… Пипи, и със сигурност не е твой. По същия начин както приятелите ти не са твои.

 

- Кой си ти?

 

- Викай ми… Пирата – усмихна се мъжа. - Пипи се засмя.

 

Пирата видя това и се обърна към нея.

 

- Какво? Не ми ли отива?

 

Пипи махна с ръка сякаш вече нищо нямаше значение.

 

- Усмихни се, Томи! Ти си в Рио! Тук всички се забавляват. Този фестивал е веднъж в годината и вие с Муфара уцелихте идеалното време да го посетите. Попей, потанцувай. Пък после като се върнеш – право в леглото. Виждам вече си готов - каза Пирата и огледа пижамата на Томи.

 

- Много смешно. Не съм аз виновен, че Муфара избира най-неподходящото време за пътуване - нацупи се Томи.

 

- Или… най-подходящото. Виж, срещна мен, срещна и госпожица Пипилота – каза през смях Пирата.

 

- Ти също не изглеждаш като да си от тук… така облечен – обърна внимание Томи

 

- Как да не съм? Връщам се от експедиция. - Каква експедиция в Рио? - учуди се Томи - В Бразилия сме момче – Богатствата й са на една крачка. Тайнства и приключения следват този, който ги търси. - разпали се Пирата.

 

-Имаш предвид Амазонка… Винаги съм искал да я пътувам там.

 

- Знам. – отговори сякаш очаквайки отговора на Томи

 

- Как така знаеш?

 

Пирата бръкна в един от огромните си джобове и извади голяма дървена кутия. На нея пишеше „Укуру“.

 

- Укуру… това е един от най-големите ръкави на Амазонка.

 

- Всичко знаеш, Томи. Отвори кутията.

 

Томи отвори кутията и вътре откри друга дъска, плочки и книжка с правила. Това отново беше настолна игра. Защо всички му пидаряваха настолни игри?

 

- Защото те познаваме, Томи.

 

И пак му прочетоха мислите.

 

- Това е от Муфара - каза Пирата и се засмя. Пипи го последва. - Време е да тръгвам, обаче. Скоро пак ще се видим. - сподели Пирата и намигна на Пипи.

 

След това големият мъж бръкна в другия си джоб. Извади нещо малко и го метна в ръцете на Томи.Това беше още едно парче от пъзел. Но защо му беше? Предното парче беше за да намери Пипи. Той я намери без него, но тя не искаше да го вижда.

 

- За всичко си има време, Томи. Не бързай.

 

Пирата тупна леко по рамото Томи и докато Томи вдигне поглед към него, той вече беше изчезнал. Томи погледна към Пипи.

- Сигурно след тази среща имаш повече въпроси, отколкото отговори, нали? -  констатира съвсем логично Пипи.

 

Томи кимна.

 

- Не се притеснявай. С времето всичко ще ти се изясни – някак успокоително извика Пипи от далечината.

 

- Какво време? Какво се предполага, че трябва да правя? - хаотично почти хвърляше пяна Томи.

 

- Открий ме. Просто не… сега. Защо дойде тук и сега, Томи? – попита объркано Пипи

 

- Не бях аз. Муфара беше. А ти защо си тук? - замисли се Томи.

 

Пипи извади парче от пъзел от джоба си. Вдигна го пред нея, но беше твърде далеч, за да може Томи да го разчете.

 

- Всеки води собствено приключение. Ти просто сега започваш.

 

Пипи извади от джоба си странно издължено лилаво портмоне. Хвърли го на земята и то се отвори. Пипи се усмихна на Томи. Изплези му се и изведнъж портмонето я засмука.

 

- Фифи – чу се изведнъж гласът на Муфара.

 

- А, сега ще се появиш! Много ти е изгодно да се изключваш когато ти скимне. – ядосано каза Томи.

 

- Време е да си ходим, Томи. И мисля, че е време да си поговорим. Но сериозно.

 

Томи погледна саркастично Муфара.

 

- Не ми вярваш, нали?

 

- Ни най-малко. Муфара се засмя и засмука Томи.  

Изтеглете своята малка активна книжка за зайчетата безплатно!

прочети още

5 страници с оцветяване, рисуване, смятане и писане за мъници.

прочети още

Какво представлява лапбукът, как да си направим свой и да го използваме!

прочети още