Глава 3: Куфар без Муфар

27 януари 2022
Глава 3: Куфар без Муфар

Изминаха три дни, откакто Муфара не беше се обаждал. А за един толкова разговорлив куфар това не беше нормално. Животът на Томи си продължаваше нормално – училище, шестици, настолни игри с татко Тома и четири пъти в седмицата руло Стефка за вечеря. Томи по принцип беше момче, което размишляваше през цялото време и можеше да мине за затворен, което според неговите разбирания беше точно обратното – той беше отворен за всичко през цялото време. Просто това всичко беше в главата му.

 

Цялата история с Муфара започваше да му се струва все по-невероятна и логиката на ежедневния живот започваше да намества разни плочи в мозъка му до момента, в който Томи беше почти убеден в абсурдната идея, че един куфар не може да говори. Все пак как така той беше в Япония  няколко часа и никой не забеляза, че го няма в леглото му. Когато Томи беше на пет, една вечер се беше задавил на масата с горещ ориз и се изкашля четири пъти. От тогава мама Стефка така се притесни, че проверяваше Томи, докато спи на всеки час. Трудно беше Томи да не забележи това, тъй като мама Стефка светваше лампата на всяка проверка. Томи започваше да си мисли, че майките имат супер сили – те могат да правят 16 неща едновременно, като нито едно от тях не е спане. Просто спането не е тяхното нещо. Когато изобщо успеят да спят, те го правят само, за да не се чувстват неудобно останалите в къщата.

 

И като се има предвид всичко това, ако Томи беше реално в Япония, сега в техния малък апартамент щяха да живеят кмета, полицията, националната гвардия и ЦРУ. Да, Томи знаеше, че ЦРУ работят само в Америка. Но не познавате мама Стефка. С други думи, най-вероятно цялата тази шантава работа беше поредната измишльотина в главата на Томи. Нямаше друго обяснение. В такъв случай обаче… какво правеше този куфар под леглото му?  „Ужас“ – помисли си Томи. Той беше откраднал куфара на някое тъжно момиче. Какво като то не беше от училище. Всеки можеше да е прескочил оградата на двора и да е седнал на „Чупката“. А особено лесно се прескачаше ограда, която не съществува. Кмета беше обещал да изгради нова ограда на училището, но директора беше доволен и на стара, тъй като стара никога не е съществувала.

 

Все пак Томи реши да вземе куфара в училище и отново да търси момичето. Ако не го намереше, просто щеше да го остави при портала на Големия Леньо. Когато отиде в училището обаче, Големия Леньо пак го нямаше. Томи не го беше виждал от месец. Започваше да се чуди дали и него не си го е измислил в главата. Може би трябваше да чете по-малко книги. Томи осъзнаваше, че книгите го караха да се замисля и да си въобразява какво ли не. Ами ако и книгите са вредни? Може би татко Тома не беше прав като казваше, че книгите са като карбуратора – без тях си за никъде.

 

Томи реши да остави куфара на портала на тръгване от училище, но преди това имаше да си прибира още една шестица по литература от госпожа Цецевова, или както всички в училище я наричаха – Дамата с лупата. Тя обичаше да обикаля из училище и да гледа всичко с лупа. Отказваше да носи очила, защото, както тя казва – пречат й на лупата. Вместо това тя гледаше всичко с лупа – буквите, дъската, контролните, дори хората, с които в момента говори. Разбира се, тя нямаше само една лупа. Имаше лупа за всичко – лупа за четене, лупа за кино, лупа за вечеря. Госпожа Иванина Цецевова редовно викаше екипи от местната телевизия да правят документални филми за нейните лупи с надеждата да влезе в рекордите на Гинес, но най-много е стигала до Гиньово Нюз – онлайн списание с преекспонирани истории на истински, или по-скоро не, личности. Това последното беше реалният слоган на списанието.

 

Госпожа Цецевова дори не гледаше към Томи, когато той излезе до дъската да бъде изпитан. Всъщност на никой не му беше интересно как Томи обира поредната шестица. Дори и на Томи беше започнало да му става скучно. Може би нещо в системата трябваше да се промени, че на свръх надарените деца като него да им е по-интересно. Хм… дали пък куфара не беше точно това? Експериментална секретна държавна програма, в която тестват нови методи за стимули на надарените ученици като него. Не, Томи не беше самохвалко. Просто когато нещо е истина, то трябва да се говори, нали?

 

И ето, че нещо се случи. Томи вече беше трийсет секунди пред дъската и не беше обелил дума. Това беше толкова извън рамките на обичайното монотонно изхвърляне на информация, че госпожа Цецевова не просто се обърна към Томи, но беше се обърнала с лупата си за крайни случаи. Томи не каза нищо в тези трийсет секунди. Той не каза нищо и в следващите трийсет секунди. И в следващата минута. А на третата минута, в която той просто седя там с объркан поглед, всички от класа гледаха към него онемяли, притеснени и в ужас, че нищо в техния подреден живот вече не е същото. Единствените стълбове за сигурност на децата от това малко градче бяха неспиращия шибащ вятър, сто и дванадесетте нови кметски беседки годишно,  и шестиците плюс на Томи.

 

Томи се почувства странно. Изчерви се и… се притесни. Това никога не му се беше случвало преди. В главата му беше празно. Не му идваше нищо. А той беше сигурен, че е чел за това, което го изпитваха. О, не. Това беше проблемът. Той не знаеше за какво го изпитват. Или беше забравил. Сега беше твърде късно да пита. Томи не обичаше да пита, а и питането вреди на него и на хората около него, както го беше учил татко Тома. С други думи… това беше краят на една епоха. Томи без пълни шестици нямаше да е същия Томи, както за другите около него, така и за него самия. Но какво се случи? Защо… Изведнъж погледът на Томи се спря върху Муфара, който стоеше някак арогантно на бюрото му. На Томи му се стори, че той се е усмихнал, някак нахално и неприлично. Томи се намръщи и си каза: „Това е от Муфара“.  Ще го дава на Големия Леньо, да бе, да! Първо Муфара трябваше да оправи тази бъркотия, в която беше забъркал едно напълно почтено и интелигентно момче, като Томи! След като Томи седя прав и намръщен с поглед към един обикновен куфар на бюрото му в продължение на повече от 15 минути, на всички им беше станало толкова необикновено неудобно, че времето за благоприлично прекъсване на тишината отдавна беше изтекло, съответно никой не смееше да направи първата крачка. Вместо това, Томи се запъти към бюрото си, грабна Муфара и с трясък и фасон напусна стаята. „Двойка и неизвенено“ – предполагаше Томи и това щеше да бъде напълно нормално и заслужено, но на госпожа Цецевова щяха да й трябват поне шест дни да осъзнае какво се беше случило току що и как би трябвало да реагира.

 

Понеже Томи реши да избяга от училище този ден, татко Тома не го чакаше с колата и това доста обърка така или иначе объркания Томи. Тъкмо, когато всичко започваше да си идва на мястото, Муфара отново намери начин да преобърне живота му. И то без да прави нищо. Томи реши да се прибере пеша, без да казва на никого за това. Премина през градския парк, където всички го гледаха странно. Трябва да се има предвид, че тези всички са точно шест възрастни баби, хранещи трите свободни кокошки, които не се знае откъде се взеха. Кокошките един ден просто долетяха отнякъде и от тогава спряха да могат да летят. Освен това никога не напускаха парка и ядяха само един точно определен вид котешки гранули. Някои вярваха, че тези кокошки са дошли от космоса, за да ни предупредят за падащ астероид, но с котешката храна сме им промили мозъка. Втори смятаха, че това са диви кокошки и ако им се даде сурово месо ще станат стръвници. Трети пък вярваха, че са обикновени летящи котки с перушина. Каквито и да са, Томи по принцип не харесваше кокошките, защото бяха твърде непредвидими. Този път обаче не му пукаше и просто седна на една пейка срещу тях. Пльосна до него Муфара и му се скара. -Айде! Кажи нещо!“ Възрастна баба вдигна поглед към Томи, но една от кокошките й се качи в скута, сякаш да не спира да й обръща внимание, така че бабата се върна към обичайната си програма, която клонеше все повече към вариант едно.

 

- Не може всичко да съм си въобразявал! – продължи малко по-тихо Томи. -Не може да съм се пообъркал. Нищо травмиращо не ми се е случило. В книгите пише, че хората могат да си въобразяват измислени неща само, ако им се случи нещо стряскащо и травмиращо. Аз съм си добре. Бях добре, преди ти да се появиш! Кой си ти? Коя е Пипи? Къде е Пипи? Какъв е този пъзел? Как така мама Стефка не забеляза, че ме няма!

 

Томи изстреля всичко на един дъх и после започна да диша учестено, защото не беше нормално за него да говори толкова разпалено, камо ли да се кара на истински или въображаем куфар. Томи извади бутилка вода от чантата си, пое няколко глътки и се укроти. Погледа към кокошките, които изведнъж бяха станали четири.

 

- Ама още викаш на майка си мама Стефка – каза изведнъж с обичайния си палав тон Муфара.

 

Томи се стресна и се изправи. Погледна към бабите, за да види дали гласа на Муфара е само в главата му, но те бяха твърде заети с петте кокошки, които се бяха качили почти на главите им.

 

- Сядай, Томи. Може би трябва да си поговорим за някои неща – каза Муфара със спокоен и някак сериозен тон.

   

Изтеглете своята малка активна книжка за зайчетата безплатно!

прочети още

5 страници с оцветяване, рисуване, смятане и писане за мъници.

прочети още

Какво представлява лапбукът, как да си направим свой и да го използваме!

прочети още