Глава 2: Муфара в Япония "Тия вишни не са като ония вишни"

18 януари 2022
Глава 2: Муфара в Япония "Тия вишни не са като ония вишни"

По принцип пижамите не са подходящи за дълго пътуване. Нямат търговски вид и обикновено ти е хладно, когато не си на завет. Но какво разбира един куфар от мода. Пък бил той и Муфар. Томи не разбра как точно когато влезеш с главата в куфар, можеш да паднеш на дупе извън него, но във всеки случай реши да изохка в опит да потърси утешение срещу тази несправедливост. Това, което го извади от натъртеното беше досадното слънце, което блестеше в очите му. Първоначално си помисли, че мама Стефка е светнала лампата, но после се сети първо, че трябва да спре да нарича майка си мама Стефка и второ - всеки път след като е готвила руло Стефка, тя спи непробудно, горда от факта, че е изразила хумора и готварските си умения в невероятно приключенска вечеря.

 

Слънчевите лъчи в очите му си идваха най-обикновено януарско слънце. Което в един обикновен хладен ден би било най-нормалното нещо, само дето Томи не си облича пижамата за лягане по време на горещи дни, а вечер… преди лягане. Томи се изправи и се огледа. Не стига, че вече беше ден, но той дори не беше у дома. Наоколо се разпростираха огромни полета полузелена, полубяла пустош, а във въздуха се носеше миризма на обор. За Томи оборската миризма не беше нещо конкретно, а по-скоро нещо, което се разнасяше от двора на къщата на дядо му Манчо. Томи може и да идва от малко планинско градче, но той рядко излизаше от него. Миризмата му напомняше на онази седмица, която прекарваше лятото на село при дядо му Манчо. Не беше сигурен точно на какво е – животни, сено, кал, тор или нещо друго, за което е по-добре да не пита. За Томи това си беше чиста оборска миризма. И той я обожаваше!

 

Томи се огледа и видя малка къща в далечината, пред която стоеше и го наблюдаваше някакво любопитно прасе, което изглеждаше по-объркано дори от самия Томи. Томи никога не знаеше как да реагира с прасета, защото беше чувал, че са интелигентни същества. Не знаеше дали да им говори снизходително като на бебета или по като на равни. Погледът на това конкретно прасе изглеждаше леко ироничен, което е съвсем нормално, ако някой се тупне по дупе и по пижама пред обора ти. За да не го кара да се чувства неудобно, Томи реши да не навлиза в отношения с това прасе точно в момента. Огледа се на другата страна и там видя голямо широко дърво без листа. На дървото беше се облегнало малко момиченце и си играеше с някаква кукла. Муфара измуфка, което е един специфичен звук на муфкане, който само той си знаеше как се прави, което напомни на Томи, че и той беше там. 

 

Томи се огледа и все още се чудеше какво се случи. В този момент куфара го погледна с дръжката си и му каза:

- Пътувахме.

Томи се изненада и отвърна:

- Как така пътувахме? Аз съм още по пижама!  Това беше етично неправилно.

Муфара прекъсна възмущението на Томи с въпроса:

- Какво е пижама?

- Как какво - отвърна Томи - това, с което съм облечен.

- Готино - продължи куфара

- А аз защо нямам?

 - Защото си куфар! - съвсем логично му отвърна Томи.

Куфара млъкна за момент и след това тихичко изстреля:

 - Започвам да си мисля, че имаш нещо против куфарите.

Томи погледна отново към прасето и то сякаш си беше навело главата на една страна в опит да разбере защо една пижама си говори с куфар. Изведнъж се сети нещо:

 - Чакай. Значи аз те отворих, за да те почеша, защото те сърбеше..

 - Тук малко те поизлъгах - смоталяви куфара.

Томи се беше досетил, но продължи:

 - Значи почесох те и после изведнъж паднах върху теб.

 - Ето от това вече ме засърбя - гордо заяви Муфара.

 - Добре де - опитваше се безнадеждно все още да търси някаква логика Томи

- Как се озовах тук?

   - Не запомни ли? - отвърна му Муфара. Муфара се отвори и пред очите на Томи отново излезе надписа: "Междугалаткически уред за фантастични и авантюристични разходки.

 - Как да запомня такова абсурдно дълго име? - възмутено се сепна Томи, което не беше нормално за него, но от друга страна беше най-нормалното нещо този ден.

Момичето от дървото започна да маха на Томи. Не се чуваше нищо, но Томи го усети, защото по някаква странна човешка логика, когато някой те наблюдава ти става неудобно. А на Томи му ставаше все по-неудобно.

- Какво да правя? - попита Томи себе си, Муфара или никой. 

 - Махни и ти. Аз бих махнал, но съм куфар. 

 - Ще ида да я питам къде съм - заяви Томи и тръгна към момичето до дървото, което се намираше на не повече от сто метра. Куфарът се покашля. Томи леко изръмжа в недоволство, но все пак грабна куфара и започна да го влачи.

 - Ох, ох. - муфкаше Муфара, докато Томи го дундуркаше по склона към дървото

- Аз съм лек. Нали знаеш, че можеш и да ме носиш?

- Знам - студено и неприлично отвърна Томи. "Кой съм аз?!" - помисли си изненадано за себе си Томи, но продължи да влачи куфара.

 

Томи стигна до момичето. Тя беше на не повече от осем години. Държеше малка дървена играчка, но по-важното беше външния й вид. Тя определено не приличаше на него. Чакай малко… архитектурата на къщичката, това специфично дърво… момичето. Томи беше начетено момче и беше особено добър в навързването на знанията с реалния живот.  

- Абе, Муфаре! Какво правя в Япония?

 - Авантюристична разходка, предполагам. - каза Муфара и в главата му, ако имаше такава, той вдигна рамене, които нямаше

 - Нарочно ли ме доведе тук? - мнително попита Томи.

 - Нищо не правя нарочно. Аз съм куфар.

 - Не може това да ти е извинението за всичко - сепна се за втори път в своя живот Томи. 

 - .Спри да се заяждаш. Момичето стои и ти се хили

- Ще ми се хили я - сложи ръце на кръста си Томи - Някакъв куфар се шегува с мен, а аз говоря на странен език.

 - Ама наистина сте странни - каза на съвсем разбираем български момичето. 

- Да, ние… чакай, и аз те разбирам - учуди се Томи - Но аз не говоря японски.

 - Така ли? А какво говориш? - учуди се и момичето. 

 Томи погледна иронично към Муфара.

 - И това ли е от Муфара? - попита новата си дружка Томи.

 -  Понякога и аз се изненадвам от невероятните си умения - гордо отвърна Муфара без да имаше капка идея какво се случва.

  Томи се замисли, че той е натрапника, следователно не момичето говори български, а...

 - Значи в момента говоря японски, така ли?  

- Хай - отвърна му на чист българояпонски Муфара.

 - Здравей, аз съм Сакура - прекъсна странната двойка момичето. 

 - Да,  здравей - поокопити се Томи - Аз съм Томи - Томи погледна към дървото зад момичето - Сакура? Като… 

Сакура се обърна назад.

 - Мама и тате ме кръстиха на това дърво, да. Сакура.

Томи рязко си спомни всички уроци по история от училище и как се изтъкваше пред госпожа Любена с неща, които намираше от интернет.

 Ние ги наричаме "японски вишни". 

 - Обичам вишни. - прекъсна ги Муфара - Искам вишни. Гладен съм. Но не съм, защото съм куфар.

 - Това не са такива вишни - самоотвержено каза Томи. 

Сакура се засмя и посочи към куфара.

 - Този е много смешен - каза тя. 

 -  Само така изглежда - държеше да отбележи Томи. 

Сакура се обърна назад към дървото и започна да го обикаля.

 -  Харесва ли ви? Скоро ще цъфне.

 - Японските вишни са едни от най-красивите растения и са символа на Япония - каза Томи сякаш чакайки този момент цял живот - Те цъфтят веднъж в годината, по време на обичая Ханами - "Къде беше сега госпожа Любена, да види... ще му пише тя само шест без плюс".

 -  Много неща разбираш - впечатли се Сакура - Виждал ли си да цъфти Сакура? Това е най-красивото нещо. Трае три дена и обожавам да го гледам.  

- Ханами тук е през пролетта - продължи гордо супер начетеният Томи - като започне от Март и чак Май цъфват в северният остров Хокайдо.

 - Нали? Хубаво е тук в Хокайдо - каза Сакура. 

 -  Момент - замисли се Муфара.

Томи изобщо не ги слушаше.

 - Чел съм доста за Хокайдо. 5 627 42 жители - продължи той - Най-големите градове са Асахикава, Хакодате и Куширо. Местните още го наричат…

 -  Чакай, чакай. -  прекъсно го Муфара - Ама то сега е Януари.

Сакура кимна.

 - Има доста време до Март. Смяташ тук да чакаш ли? - беше учуден Муфар.

 - Защо? Тук е топло, уютно и тихо - изненадано отговори Сакура. 

Томи забеляза, че Сакура започна да стиска силно малката дървена играчка в ръцете й.

 - Сакура, какво е това? - с някаква особена философска загриженост попита Томи. 

Сакура се усмихна и вдигна играчката над очите си. Това беше малка плоска дървена японка в традиционен вид, облечена във вишнев копринен плат в нещо като рокля.

 - Аз съм Чиро - каза Чиро с преправен още по-детски глас

- Обичам да рисувам и да се катеря по дървета.  

- О, здравей, Чиро. Аз съм Муфар!  - с ентусиазъм се включи в играта Муфара - Томи, не стой така, кажи здравей на Чиро.

Томи се беше замислил. Имаше нещо нередно тук.  

- Сакура…

 - Чиро - поправи го Сакура. 

 - Чиро - съгласи се Томи - къде са твоите родители?

 - Сакура е моята мама - продължи играта Сакура. 

 - Добре, а родителите на Сакура?  - продължи да опитва Томи. 

 - Татко е надолу в къщата - каза Сакура - До прасето Доналд.

Томи се засмя.

 - Аз го кръстих така - продължи Сакура -  Но вече не кръщаваме прасетата.

 - Аз отивам на малка разходка - каза Томи и погледна към Муфара - Муфаре, стой тук.

 -  Ха. Ха. - отвърна саркастично Муфара, схващайки брилянтно смешката на Томи, която както си призна пет минути по-късно всъщност изобщо не беше лоша. 

Томи тръгна да тича към къщата с прасето Доналд. Защото бързаше, а и защото му беше студено. Чак сега януарския студ започваше да прозира през пижамата му.  На входа го посрещна Доналд. Той беше мръсен и умен, което беше най-доброто и точно определение което някога е давал Томи за когото и да е. Томи помоли Доналд да се дръпне, но Доналд си стоеше там. Томи си спомни за дядо Манчо и неговите прасета. Дядо му не използваше много членоразделни звуци, но според самия дядо Манчо всеки шум в определена тоналност носи смисъл за някой някъде по света. С други думи, би трябвало да има някакъв звук, с който Доналд да се дръпне от вратата. Томи започна да подскача, да тропа, да свири, да цвили и да пее, но нищо не помагаше. Напротив. Доналд дори седна сякаш наслаждавайки се на този цирк. В крайна сметка Томи се умори и седна срещу Доналд. Томи се зачуди какво ли е да си Доналд. Студено ти е, сам си и си прасе. Изведнъж Доналд стана и се приближи до Томи. Подуши го и се сгуши в него, като малко коте. Само дето това малко коте тежеше поне 120 килограма. Да, Доналд миришеше и беше почти толкова тежък колкото родопското одеало на баба Минка, но поне изведнъж всичко стана по-топло и някак по-шарено.

 

Вратата на къщата се отвори и там застана висок и слаб мъж. Беше леко прегърбен и имаше измъчено лице. По прости сметки, Томи можеше да прецени, че този човек е поне с 14 години по-голям от татко Тома.

 - Доналд, ела тук - каза леко дрезгаво и спокойно мъжът -  А ти, момче… Откъде се появи? И защо си по пижама?  

- Дълга история - отвърна Томи.

 -  Сигурен съм, че не е - с лека усмивка отхвърли мъжът.

 - Всъщност не е - тихо си призна Томи. 

 

Възрастният мъж влезе за малко в къщата и излезе, носейки яке. Сложи го на Томи. От джоба си извади морков и го метна нанякъде. Доналд тръгна след него.

 - Яде моркови? - учуди се Томи. 

 -  Всичко яде. Прасе е. Ти да не си бил при Сакура?

 - Да. Знаете ли, че тя седи и чака Ханами?

 -  Знам - призна мъжът и леко се натъжи. 

Томи забеляза това и трябваше да разбере повече.

 - Но до Ханами... Има няколко месеца дотогава. - учуди се ,момчето. 

 

Мъжът се отпусна назад и погледна нагоре. Направи кратка пауза, като по филмите, сякаш ще говори нещо важно. И видиш ли, наистина каза нещо важно. 

 - След като паднат листата на дървото, Сакура веднага отива и чака да се появят отново. Удивена е от това дърво.  Виках я да се прибере, но тя не иска. Мисля си, че не е там само заради дървото. Но нямам време. Все нямам време. Студено е, трябва да се прибере, но може би не съм убедителен. 

- Извинявайте, не се представих. Аз съм Томи - прекъсна го Томи, както обичаше да прави, когато усещаше, че атмосферата става леко тъжна.

 - Такуми.

 -  Господин Такуми, изглеждате тъжен - призна Томи, защото беше открил, че най-прекият път за един разговор е прекият път. Особено ако си дете. Тогава всичко ти се разминава. Томи щеше да се възползва, докато може. 

 - Нищо ми няма - леко тъжно се усмихна Такуми. 

 

Двамата постояха и си помълчаха, след което Доналд се върна и започва да тършува из дрехите на Такуми.

 - Нямам нищо. Свърши. Бягай. Утре, като продам кимоната ще има.

Доналд легна отново в краката на Томи.

 -  Харесва те. - кимна Такуми - Той никой не харесва.

Томи не беше сигурен дали да приеме това за комплимент.

 - Вие шиете кимона, така ли? - хвана се за нещо Томи преди нещата пак да се стъжнят. 

 - Да. Научих се. Преди съпругата ми ги правеше. Сега се налага аз.

Ето, че най-после се случи, колкото и да се опитваше да го избегне. Томи  се натъжи. Затова реши да не разпитва повече.

 - Моята мама Стефка ме научи да шия още когато бях на шест - започна весело томи - Много ми харесва. Може ли да видя нещо, което сте ушили?

Такуми се изненада. Не беше срещал толкова прямо дете. Нито човек. Не беше нормално за съселяните му да са толкова директни.

 - Не съм пускал никой у дома от години - призна си той.

 - Хайде сега - нахално каза Томи - Доналд ме харесва.

Такуми се усмихна, което беше повече изненада за него, отколкото за Томи. Той се изправи и подкани Томи с него.  

 

Двамата влязоха в малка тясна къщичка, голяма колкото работилницата на дядо Манчо. Бяха нахвърлени гигантски купове от дрехи и кимона. Изглеждаше доста разхвърлено с изключение на един малък детски кът – идеално оправено легло, добре подредени играчки и малък комплект масичка за чай. След като заобиколиха няколко купчини от дрехи, Такуми отведе Томи при огромна и тежка шевна машина, която наподобяше тази на баба му. Мама Стефка използваше доста по-модерна шевна машина, но никога няма да можете да обясните на баба Минка, че има нещо по-добро от нейната 70 годишна шевна машина, която трябва ръчно да се върти и на която трябва да сменяш ръцете си, за да не направиш небалансирани бицепси. До машината имаше разпънат разкроен плат, който трябваше да се зашие.

- Майка й направи дрехите на куклата на тази машина. Тя правеше най-хубавите кимона. Хората от селото ги обличат по време на Ханами.

Томи се поогледа. Навсякъде имаше стотици кимона в най-различни удивителни украски, чието обличане само по себе си би приличало на истинско разцъфване.

- И вас си ви бива - похвали майстора Томи. 

 - Благодаря. Старая се. И се продават добре. Не мога да се оплача.

 - Така като гледам, имате ушити твърде много кимона. Може би ви трябва почивка? - намекна твърдо Томи.

 - Мислиш ли? Дали ще стигнат само тези?

 -  Господин Такуми, имате стотици кимона. Имате повече кимона, отколкото подправки с чесън има мама Стефка. А мама Стефка обича чесъна, повярвяйте ми! 

Такуми се замисли. Може би наистина беше прекалил. Беше се улисал в работата си, сякаш нарочно и така се беше откъснал от външния свят.

 - Преди кимоната бях дърводелец - призна си Токуми - Знаеш ли? Аз направих онази дървена кукла, която сега Сакура облича.  Правих и игри. Обожавахме ги.

Такуми леко се натъжи. Този път Томи реши да не разведрява настроението, защото усещаше, че то само щеше да се разведри. 

 -  Може би наистина ми трябва малко почивка - призна си Токуми - Но не знам какво да правя в нея.  

Най-после. 

 -Аз имам идея - усмихна се Томи.

 

Междувременно Муфара и Сакура играеха на криеница. Както се досещате Муфара не се справяше много добре. Когато Томи се върна при тях, завари Муфара на дървото. Томи се засмя.  

-  Виждам, че се забавляваш - повдигнато каза Томи. 

 -  Ако щеш ми вярвай, но се сцепвам - през смях си призна Муфара

- Можем ли да си я задържим?!

 - Кой? Сакура ли? 

 - Да, обещавам, ще я извеждам, ще й чистя, ще се грижа за нея.

 - Това не е домашно животно - обясни му като на куфар Томи -  Това е човек. 

 -  И аз съм куфар, но виж как ме размятат.

 - Слизай от там - за втори път се пробва със същата смешка Томи.

 - Много смешно - каза Муфара, но все пак му беше смешно.

Сакура се нацупи.

 - Ще тръгвате ли? - изненада се тя - Тъкмо стана забавно.

Томи се усмихна и каза:

 - Имам усещането, че забавното няма да спре.

Зад Томи се появи Токуми, заедно с Доналд.

 -  Тати! Сакура прегърна Токуми.

Тя се изненада, защото не го беше виждала да излиза от вкъщи отдавна. Точно от началото на Ханами преди две години.

 - Ти нямаше ли работа? - попита изненадана Сакура

 - Ушил съм кимона за три ханамита. Мисля, че мога за малко да спра.

 - Дошъл си да ме прибереш ли? 

 - Да те прибера ли? - направи се на учуден Такуми -  Защо да го правя?

Токуми извади от зад гърба си два дървени печата – с шаран KOI и вишнево цвете. Към тях добави и малко боя.

 - Печатии! - зарадва се Сакура - Но къде да ги слагаме?

 - Аз имам идея – каза Томи, докато с пъшкане сваляше Муфара от дървото.

На Муфара не му харесваше как всички гледат към него. Десет минути по-късно, когато по Муфара едвам остана място от печати с вишни, Томи каза самоуверено:

 - Муфаре, време е да си ходим, Ако просто вляза в теб, би трябвало да се върна в моята спалня, нали?  

- Откъде да знам. Аз съм просто един…

  - Да, да. - каза Томи, защото вече до болка знаеше всички номера на Муфара.

- Томи, чакай - прекъсна ги Токуми - Вземи това.

Токуми извади от джоба си малка дървена дъска.

 - Това е Гомоку - обясни Токуми - Всички много я обичаме вкъщи. Мисля, че и ти ще я харесаш. Не знам откъде идваш, но се надявам да ти донесе радост, когато я играеш, толкова, колкото донесе и на нас.  

Сакура също се сети за нещо. Доближи Томи и извади малко дървено парче от пъзел:

 - За малко щях да забравя. Ето това е за теб.  

-  Какво е това? - учуди се Томи.  

- Червеното момиче го остави. Каза, че ще ти трябва.

 - За какво?

- Как за какво? - почти му се скара Сакура - За да я откриеш.

 - Пипи - каза на себе си Томи

-  Изгубеният чорап… - каза на всички Муфара.

Томи се замисли и отново започна да влиза в низ от дневни сънища. Значи все пак Пипи му е оставила куфара. Тя е искала той да дойде тук. Заради това ли Муфара го заведе точно в Япония, точно до Сакура? И защо Муфара не помни нищо? Или може би знае нещо, но не му казва? Муфара рязко го прекъсна.

- Томи! Няма вечно да седя зяпнал! Томи излезе от мислите си и скочи в отворения куфар. Муфара се затвори и изчезна така сякаш никога не е съществувал. А Токуми и Сакура се облегнаха на вишната и зачакаха Ханами. Нищо, че това щеше да се случи след три месеца.

 

Следва продължение

Изтеглете своята малка активна книжка за зайчетата безплатно!

прочети още

5 страници с оцветяване, рисуване, смятане и писане за мъници.

прочети още

Какво представлява лапбукът, как да си направим свой и да го използваме!

прочети още