Около света с куфара Муфар Глава 1: Това е от Муфара

5 януари 2022
Около света с куфара Муфар Глава 1: Това е от Муфара

Томи никога не беше и допускал, че може да бъде непочтен. Той беше добро момче, отличник, дори може да се каже приличен. Той си мислеше само хубави неща, винаги имаше точни в магазина, казваше Довиждане вместо Чао и никога не лъжеше на настолни игри. Сега обаче беше на път да си заслужи онази дума, която майка му повтаряше за всички неприлични хора и за която не беше точно сигурен какво означава. Непрокопсаник. Явно обратното на прокопсаник. Томи винаги се беше чувствал по-скоро прокопсаник.

 

И понеже това е модерна история, ние изпреварихме малко събитията. Нека се върнем няколко дена по-рано в малкото планинско градче, което за Томи беше най-голямото в света и в което най-вълнуващото приключение бе да преминеш през парка късно вечер. Не че имаше престъпници. Просто можеше да се спънеш.

 

Tоми беше момче на навика и всяко междучасие обичаше да сяда на „Чупката“. Чупката беше стара избледняло зелена пейка с твърда облегалка, която беше толкова груба и неравна, че ставаше идеално за чесалка за гръб. Дъските за сядане бяха само три от четири, а една от трите беше пукната в средата и учениците се обзалагаха помежду си кога ще се счупи. Това не се беше случило вече три години, така че Томи започваше да си мисли, че тази пукнатина не е толкова Чупка, колкото дизайнерско решение. И понеже с годините, пейката започваше да губи чара си, другите ученици вече нямаха интерес към неудобната Чупка и обичаха да се въртят около двете нови беседки пред училището, които бяха закупени лично от кмета, лично по неговите думи.

 

Томи намираше комфорт в обяда на спокойствие, защото беше открил, че докато човек хапва на тишина му минават най-хубавите мисли. Затова, когато удари звънеца за голямото междучасие, той извади от чантата си торбата с двойния си пуешки сандвич и бавно потегли към пейката, защото нямаше кой да го изпревари. За негова изненада и, може да се каже, ужас, на пейката вече имаше някой. Томи се спря втрещен няколко секунди, което може и да ви звучи малко, но е доста сконфузно време, в което някой може да бъде втрещен.

 

На пейката стоеше новото червенокосо момиче от училището му.Томи не й знаеше името, но веднага я позна по плитките и луничките. Викаха й Пипи, заради невероятната прилика с лудата героиня от книгата на Астрид Линдгрен. Това беше книга, която Томи изобщо не харесваше, защото „приключенията“ вътре му причиняваха трептене в корема, заради които трябваше да пие чай с мед преди лягане. А Томи не обичаше чай. Момичето, което нека наречем Пипи, поради липса на по-акуратно название, гледаше някъде напред през Томи и съвсем замислено. Според скалата на Томи за замисленост имаше три нива на замисленост – Ниво 1. смръщване, Ниво 2. отговаряне на всички въпроси с „Да“, дори и да няма въпроси. Ниво 3. Гледане през теб. Ниво 4. Хапене на устни. Пипи беше комбинирала 3 и 4, като Томи не беше сигурен за 1, защото Пипи по принцип си гледаше като 1.

 

Томи си беше наумил да седне на пейката и щеше да го направи. Все пак всяка пейка е направена поне за трима души, независимо от чупките й. Проблемът беше… че и другите места бяха заети. И то не от човек, а от куфар. Гигантски опърпан куфар. От онези, които колкото и да ги чистиш остават прашни.

 

Томи: Извинявай…извинете…Здравей.

 

Пипи си беше разранила долната устна от хапане и започна да си хапе горната, но все още успяваше да вижда през Томи.

 

Томи: Извинявай. Пейката.. Пейката е за трима. Трима човека.

 

Пипи: Да.

 

Томи не беше сигурен дали Пипи му отговаря или е деградирала до ниво 2, затова просто продължи.

 

Томи: Радвам се, че си съгласна. Защото ти си един човек, а куфара до теб не е нито двама, нито дори един човек.

 

Пипи: Да.

 

Томи не смееше да помоли Пипи да премести куфара, защото е неприлично да караш някого да прави каквото и да е, освен ако не си кмет и караш леля Мария да си отстъпи будката за две беседки.

 

Томи: Бих желал да седна. Свикнал съм тук да хапвам. Ако искаш мога да ти дам сандвич. Той е само един, но е на два слоя. Аз ще изям едната филийка, а ти другата. Пуешкото ще го разделим на две. Мил съм си ръцете. Мога аз да го направя.

 

Пипи най-после видя Томи, но сега гледаше през сандвича му. Това отнемаше твърде много време, а междучасието не беше твърде дълго време. Затова Томи се замисли на ниво 1, погледна строго куфара и взе твърдото решение… да седне на земята. На земята всъщност не беше толкова лошо – си мислеше Томи, докато Пипи изяждаше последната хапка от сандвича му. Томи погледна към куфара. За момент му се стори, че помръдна.

 

Томи: Какъв е този куфар?

 

Пипи: Муфар.

 

Томи: Куфар Муфар?

 

Пипи: Куфар Муфар.

 

Томи: Твой ли е?

 

Пипи: Така казва.

 

Томи: Кой? Куфара Муфар ли?

 

Пипи: Куфара Муфар.

 

Томи: Ти си много странна. Ох, извинявай. На глас ли го казах. По принцип не си мисля такива неща.

 

Пипи се усмихна.

 

Пипи: Това е от Муфара.

 

Томи: Извинявай, шегуваш ли се с мен? Не обичам много да се шегуват с мен.

 

Изведнъж Пипи избухна в смях, който сякаш бе по-подходящ за възрастен човек. Сега като се замисли… На колко години беше всъщност Пипи?

 

Пипи: Защо? А ти на колко си?

 

Томи се стресна. Чакай, тя мислите ли му прочете?

 

Пипи: Това е от Муфара.

 

Томи: Поправям се. И двамата сте много странни. И този път няма да се извинявам.

 

И двамата се усмихнаха и леко се засмяха, като нормални единадесет годишни деца. Томи се почувства добре. Никога не се беше смял така, някак непредвидено. Звънецът прекъсна унесения Томи и той се изправи с поглед към училището.

 

Томи: Трябва да тръгваме. Не искам да ми пишат…

 

Томи се обърна към Пипи, но нея я нямаше. Беше се изпарила като по филмите. Сякаш никога не е била там. „Това е от Муфара“ помисли си инстинктивно и с насмешка Томи. Момент! Куфарът все още беше на пейката. Пипи я нямаше, но куфарът си стоеше там. Томи се огледа. Никъде наблизо не се виждаше Пипи. Всъщност, в тяхното градче между 12 и 1 не се виждаше никой. Хората там или спяха или висяха по кметските беседки. А училищните беседки бяха от другата страна на училището.  За огромно некомфортство на Томи, часът щеше да започне всеки момент. Томи мина през всичките нива на замисленост само за половин ступор време. „Нямам избор“ – помисли си той. Бързо грабна куфара и се засили към училището. Ще го остави на портала и Пипи ще си го вземе от там.

И понеже, когато денят ти е странен, той става все по-странен, пазачът на портала го нямаше. Пазачът на портала Големия Леньо никога не е мърдал от портала. Томи никога не беше виждал Леньо извън портала. Порталът всъщност беше малка тясна кабинка, залепена накриво до входа на училището с по-нисък таван от тавана на самото училище и по-тясна от най-тясното нещо, което Томи можеше да си представи… което беше точно тази кабинка. Как така Големият Леньо не е в кабинката си? Как изглеждаше Леньо без крака? Как изобщо голям човек като Гелемия Леньо може да маневрира „Кабинката „Това сигурно пак е от Муфара!“ – помисли си Томи и взе куфара със себе си в часа по математика.

 

Трябва да разберете нещо. Това е малко планинско градче.Всички знаят всичко за всеки и всички разбират всичко за всеки, дори и преди този всеки. Когато някой си купи нови обувки, целият площад се събира да му честити. Когато някой го боли корема, всеки му носи лекарства за глава. Когато някой носи куфар Муфар в час по математика… никой дори не обърна внимание. Томи се почувства странно. Никой ли не се замисли защо един единадесет годишен ученик носи огромен опърпан куфар в училище. Всъщност… и Томи не беше забелязал куфара, докато той е бил в Пипи. Дори когато беше на пейката, му трябваше цял момент ступор, за да го забележи. Този куфар не беше обикновен куфар и със сигурност не беше обикновен Муфар.

 

Томи беше леко изплашен, но не искаше да остави куфара на учителката си, защото както не го беше забелязала, нищо чудно да го изгуби някъде в учителската си стая. Томи искаше той лично да го занесе на Пипи.

 

Последният училищен звънец удари и Томи започна да обикаля всички други класове от неговия випуск, които бяха точно един, но за негова изненада там не бяха чували и за Пипи. Ами как да са чували? Тя не се казваше Пипи. Томи щеше да търси и в горните класове, но баща му вече чакаше с колата до беседката на включен двигател.

 

Татко Тома си водеше в екселска таблица много точна статистика на това колко пъти е включвал и изключвал двигателя на колата. Той вярваше, че двигателите имат точно определен брой включвания и изключвания живот. По негови точни сметки, двигателят на тяхната 24 годишна кола й оставаха 72 запалвания, което по не толкова точни сметки на Томи беше с точно 720 пъти повече запалвания, отколкото изобщо тази кола имаше право на живот. Както най-мъдрият човек, който Томи познава – дядо Манчо, най-точният метод за измерване на тежест на обект се изчислява в продължителността на пъшкането на субекта от точката на вдигане на обекта от земята, до мятането му в багажника на кола. За огромна изненада, куфарът беше толкова лек, че дори не влизаше в скалата на дядо Манчо. Очаквано, татко Тома не зададе нито един въпрос относно огромния и лек като перце странен и опърпан куфар Муфар в багажника му. Томи започваше да свиква и това го притесняваше.

 

Докато пътуваше за вкъщи, Томи се опитваше да измисли план за това как да върне куфара на Пипи. Колкото и да го мислеше, винаги стигаше до един и същи неизбежен извод. Първо трябваше да намери Пипи. Защо продължаваше да я нарича така? По прости сметки на вероятностите, имаше много малък шанс това момиче да се нарича Пипи. Момент. Тя дали наистина си беше загубила куфара… или просто го беше оставила? А ако го оставила, дали го е оставила на него, или на пейката. Абсурд е да остави куфара на непознат, като него. Тя вече седеше на пейката, когато се запознаха, така че тя и пейката със сигурност се познаваха по-дълго. А това си беше пейка с характер. С име. Казваше се Чупката. Поне на нея й знаеше името. Защо изобщо си мислеше за пейката? Пак го правеше – Томи имаше навик да влиза безкрайна спирала от криволичещи мисли, които преплитайки се една след друга преминаваха сякаш в друг свят, в който всичко беше възможно, по своемo логично и винаги завършваше толкова далеч от първоначалната точка, че караше Томи да му се доспива. Томи обичаше да се отнася така преди лягане, защото мислите му преливаха в сънища и тогава въображението му придобиваше размери, които според него бяха невъзможни.

 

По същия начин Томи беше започнал този низ от фантазии и в колата на Татко Тома… и някак си го завърши неусетно чак преди лягане.  Томи пропусна да бъде съзнателно там по време на прибирането, пропусна пренасянето на куфара до дома, пропусна да отбележи как нито баща му, нито майка му го разпитваха за прашасалия куфар Муфар, пропусна и вкусното руло Стефка на майка му Стефка – Това беше обикновено руло Стефани, но мама Стефка беше измислила смешката и се гордееше с нея, защото тя й беше стартирала кариерата на хуморист в училищния стол, където работеше. Но приключенията на мама Стефка и комедията в училището е плод на една друга история, която може би е също толкова вълнуваща, колкото и нашата история за куфара Муфар.

 

И стигаме до момента, в който Томи премина границата на собствените му морални възможности, която той никога не беше смятал, че е възможно да бъде прекрачена. Той посегна на чужда вещ. Действие, което не просто беше неправилно според самия Томи, но и действие, което щеше да отключи цял свят. И не говорим само за нашия свят.

 

Томи беше в леглото, а странният куфар Муфар кротко си се беше пъхнал в дупката, в която обикновено се крият чудовищата от приказките. Може би и в Муфара имаше нещо чудовищно. Не искаме да стигаме чак до крайности, но когато един пращасал куфар започне да ти говори, обикновено е възможно да допуснеш, че не всичко в този свят е такова, каквото си го представяш.

Муфара: Псст!

 

Томи се стресна. Стана от леглото и светна лампата.

 

Муфара: Изгаси. Свети ми.

 

Томи се оглеждаше неловко из стаята, защото отказваше да повярва това, за което сякаш се беше подготвял цял ден.

 

Муфара: Айде де. Ще ослепея. Не че имам очи, ама… не яко.

 

Томи изгаси. Не обичаше да поставя другите хора в некомфортни ситуации. Пък дори и тези хора да са куфари.

 

Муфара: Готов ли си?

 

Томи се приближаваше бавно към куфара, като във филм на ужасите, макар и да беше само на 50 сантиметра от куфара и вероятно отстрани това да изглеждаше нелепо.

 

Муфара:Аз лично нямам търпение. Аз никога нямам търпение. Търпението е за загубени.

 

Томи: Ти си загубен – каза инстинктивно Томи, сякаш вече всичко в този свят беше загубило логика.

 

Муфара: Не знам за какво говориш.

 

Томи: Пипи те изгуби. Докато бяхме в училище на Чупката. Тя те загуби. Или забрави. Все едно.

 

Муфара: Коя е Пипи?

 

Томи: Да, извинявай. Червенокосото момиче с луничките. Като Пипи Дългото чорапче.

 

Муфара: Не познавам червенокоси чорапи.

 

Томи: Не говоря за чорапи. А за момичето, което те носеше. Чакай. Ти… нали знаеш, че си… куфар.

 

Муфара: Ти да видиш!

 

Томи: Сигурно се побърквам.

 

Муфара: Чакай. Ти…за първи път ли говориш с куфар?

 

Томи: Да.

 

Муфара: Уооо! Искам да кажа – Уооо! Искаш да кажеш, че аз съм твоя първи куфар?

 

Томи: Е… имал съм куфари, но… Муфара: Не сте си говорили? Колко грубо. Нищо чудно, че чорапа ти е избягал.

 

Томи: Нищо в този разговор не е нормално.

 

Муфара: И аз това казвам, досега вече да бяхме тръгнали!

 

Томи: Къде да сме тръгнали?

 

Муфар: Откъде да знам. Аз съм просто един куфар.

 

Томи: Куфар Муфар.

 

Муфар: О, значи все пак поназнайваш нещо за куфарите.

 

Томи: Нищо не знам. Пипи ми го каза.

 

Муфар: Да…. Твоят въображаем чорап.

 

Томи започваше да си мисли, че отново е навлязъл в нишката от безсмислени мисли, затова реши, че просто кротко ще си легне и ще се остави на логиката сама да се подреди в това, което до преди няколко часа се водеше нормален живот.

 

Муфар: Ти, кво ще си лягаш ли?

 

Томи: Няма да ти отговарям. Ти си куфар.

 

Муфар: Тогава и аз няма да ти говоря… Но сериозно, сърби ме.

 

Томи: Кое пък те сърби сега?

 

Муфар: Отвътре. Не мога да се почеша. Аз съм куфар.

 

Томи: Оправяй се.

 

Муфар: Ама ти наистина си груб.

 

Томи: Не мога да те отворя. Не си мой. Супер некултурно е.

 

Муфар: Ох.

 

Томи: Не.

 

Муфар: Ох.

 

Томи: Не.

 

Муфар: ОХ! ОХ! ОХ!

 

Томи: Добреее!

 

Томи нервно слезе от леглото си и погледна към куфара. Знаеше, че е неправилно да го пипа. Не беше негов. Но този Муфар никога нямаше да млъкне, ако Томи не направеше нещо. И ето че дойде и онзи миг, в който Томи прекрачи границата на твърде приличното и от тук нататък нищо не беше същото. Томи отвори куфара и първото нещо, което му направи впечатление е, че… това беше обикновен куфар. И то празен куфар. Вътре нямаше нищо. Това беше странно. След това видя надпис на вътрешната страна на капака – М.У.Ф.А.Р. Междугалактически уред за фантастични и авантюристични разходки. Томи извъртя очи и си каза „Що за глупост….“ В този момент Томи беше засмукан в празния куфар и изчезна. Куфарът се затвори рязко и също изчезна.    

Изтеглете своята малка активна книжка за зайчетата безплатно!

прочети още

5 страници с оцветяване, рисуване, смятане и писане за мъници.

прочети още

Какво представлява лапбукът, как да си направим свой и да го използваме!

прочети още